вторник, 21 юни 2016 г.

Велосипедът и аз . Винаги двама, винаги.

Велосипедът и аз . Винаги двама, винаги.

Велосипедите и хората: тогава и сега все на колела 

 
Източник на изображението: johnlund.com

Споменът за ожулените крака, в комбинация с нацапаните от череши бузи и захвърлените
 помощни колела, отдавна е поувехтял. Онзи юли, когато още възрастта беше едноцифрено
 число, е отминал преди n-на брой лета, 
но нещо между прехвърлянето от седалката на колата и седалката на офисния стол, ни карат  да си спомняме за времето без работните условности. Времето, когато не беше горещо,  защото в цялата лятна жега имаше толкова вятър и въртене да педалите от сутрин до мрак, че бяхме станали едно с велосипедите си. 
Научихме се на автономност. Първото ни реално превозно средство, с което независимостта  беше вкусена и пожелана, планирана като тайно отмъщение на нечутите ни гласове.  О, геройски бели. Детските велосипеди бяха „Балканчета”, превръщащи се в повод за  допълнителна беладжийска доза гордост. Дори и белите изискват умения, но тогава квалификацията е с брой рани и откраднати плодове от дворовете, никой не гледа профилната ти  снимка, за да знае добре ли крадеш череши от съдеите и колко бързо въртиш педалите на  тръгване. Геройството да се научиш да караш велосипед е една от първите малки много  големи победи. Носи вкуса на свободата, детството и мисълта „колко много време има до  следващия рожден ден”. Сега градовете се напълниха с алеи за каране на велосипеди,  паркчетата са все пак  прохладни и светли, а причините да искаме да помълчим и да се разходим на две колела са все повече.

Мини почивка, утрин след утрин цяло лято

 
Източник на изображението: mountainshop.net

Нима не е луд светът? Понякога те завладява онзи копнеж за бягство от деня, какъвто сме
 решили да го създадем и повтаряме до безпаметност. Понякога ти писва да чакаш онзи
 отразък от почивката, когато тя ще е станала толкова крайно нужна, че няма да достигне,
 колкото и дълга да е. Понякога като нас искаш да станеш 
по-рано, защото каква е разликата между „рано” и 
„по-рано”. Така и така ще ставаме рано, поне да си поживеем радостно, 
да откраднем малко от лените сутрини. 
Обикаляш няколко пъти квартала, смеейки се на все така сладко спящите хора,
 които ще се събудят с мисълта: „Трябва да отида на работа”. Това за теб вече няма значение. 
Онова усещане за свобода те е докоснало – волно, безтревожно и истинско. 

Звездите са звезди, защото са високо. Паважът е паваж, защото е нисък и горещ. 


Яхваме онзи звезден детски приятел, а тази сутрин все едно отново сме на шест години, 
по детски в съгласие с онзи мълчалив и готов за пътешествия механизъм, върху който сме 
по-високо от земята и 
по-недосегаеми за горещите искри, които подобно на вулкан изхвърля нажеженият асфалт. 
Ако можеше да е жив и да говори, щеше да говори с гумите си, че е бесен, че изведнъж
 стана толкова топло.

 
Източник на изображението: partnc.org
„Навън”, сиреч в чужбина, е напълно приемливо и незабележимо да видиш бизнесмен да  прехвърли чантата на лаптопа през рамо, да понагъне добре изгладения ръб на панталона на костюма си, за да стигне до офиса на някой градски велосипед. София, Пловдив, България:  наваксвайте с разбиранията J Времената са различни. Дали ще е градски велосипед,  планински, специализиран, обикновен или ултрамодерен, вече си избираме някой модел от  онлайн магазин за велосипеди, тестваме усещането в перспективите си и сме екипирани за  свободата. Винаги двама, винаги. 
И трима, и четирима, и всички ние заедно. 



Няма коментари:

Публикуване на коментар